K Search
Мммм, дааа. Ето една история-мечта.
С един човек бяхме в едно ателие при един художник, където пиехме кафе. В един момент останах на масата сама с мислите, кафето и красиво-изрисуваните стени. Потънах в себе си, в мили мечтания, топли и ярки. Изгубих се там. Имах си мечка, истинска мечка, която си слагаше папийонка, за да отидем заедно, под ръка, до близкия магазин на пазар. Вървяхме, клатушкахме се щастливи по улицата на два крака. Пухкава кафява мечка... Вкъщи ни очакваха лъв, тигър, петел. Живеехме щастливо заедно. Изведнъж в дълбокото опиянение дочух гласа на приятеля: "За какво мислиш с тази стресната и сериозна физиономия?" Нима можех да му кажа? Вероятно сериозният изглед е произхождал от дълбинното осъзнаване, че не живея с мечката, а съм в този коварен човешки свят. Бях на 17.
Както си лежах в басейна сред двора, сред полъха на северозападния вятър, взех решение. Вземам "вълчемамка" (уред за вълкомамене) и отпрашвам в горичката зелена. Там кликвам вълкомамката, излъчвателят се задействува, вълците през девет планини при мен пристигат. Строени в редица. Седят и чакат. Избирам си вълче и си го вземам. След дни посещавам горичката с лисомамка. Става същото. Вземам си лисиче. След време между вълчето и лисичето пламва неизразима искрена любов с непресторен непреодолим страстен трепет. Раждат се лисЪлци. Отглеждам ги и след това ги пускам да се реализират по света, кой както иска. Оставям си само един лисълк. На него пише с черни козинови букви: "лисълк - единак". С времето 'надписът' се размива и разтегля по него, подписвайки се все по-дебело върху характера, същността му. Умен е. Наблюдавайки обстоятелствата, пор и белка се срещат. Дворът ми се изпълва с послушни минимизирани като хищност тревопасни порЕлки, които доя и ми правят компания вечер. Иии... Така нататък.
Ти си тук? С моята хавлия... Направил си ми бананов пай и кафе? Благодаря! Връщам се късно. Носят ме онези образи, пропиват ме. Искам да спя. Но ти си направил толкова много днес за мен. Мога ли да пренебрегна труда ти? Обичта, вниманието, усилието... Но няма да успея да не спя. Помолвам те да ми отвориш вино. Отказваш ми. Когато съм в динамиката на заплетен случай, не пия. Усещаш, че случаят е такъв и с усмивка ми подаваш синя искряща чаша вода. Заспивам на дивана. Събуждам се до теб. Мисля си - не смея да го помисля. Толкова е силно. Щастие.
Живея на баира, сред тревички и храстчета. Горичката е точно над къщурката ми. Наблизо преминава кафява кучка, често с челядта си, запътена вероятно към рандеву с комшията-лисугер. Веднъж ги дочух в разпален екзистенциално лисичо-кучи спор. Живея в къща от жабешка кожа. Нейните основи са жабешки крака. В дясното стъпало ми е избата. Там пия на светлосиня светлина и приглушена музика меко вино с ефирно сиренце. Минимишките често ми завиждат. Често заспивам върху рогозката, подарена ми в далечни времена от африкански лъв. Мисля си за мъркането му и изящната му зъбна фасада. В лявото стъпало имам езерце с лилии. Пътувам по него в бамбукова лодка, четейки. Понякога скачам и заспивам в него, превръщайки се в амфибия. Имам купа с драгоценно лекарство. Купа с фъстъчи яйца. Всеки ден ми порастват крилца и политам. Летя си просто така. Поемам живот, вдъхвам, ухая. И всяка нощ политам в света на виденията нейде из недрата на моята къща от жабешка кожа.
Казвам се някак. Занимавам се в момента с изключително влудяващата смесица от побъркващи психоагонии при представата за зададен ми въпрос относно заниманията и настроенията ми. Просто съм човек, издялан така. Насилвам и издевателствувам над себе си при всяко общуване и ми е почти невъзможно да укротя убийственото напрежение. Не намирам какво и кому да кажа в спокойно състояние, освен когато мразя човечеството - изказвам се с крясъци и заплахи по не особено културен начин и не търпя обиди. Не прощавам. Обичам до смърт и обсебващо. Мога да обичам до живот. Когато ми е лошо, пия бира. Ако свърши, отивам да пия друго. Обичам да си говоря самостоятелно. Лесно се гневя и трудно се удържам. Не умея да готвя. Не обичам световния ред и ненавиждам общественото мнение. Мразя така силно, че вря. Държа на твърдостта си. Не мога да понеса да проявя слабост. Така, както я разбирам аз. Смяната на дрехите, излишните приказки, нежността и изтънчеността не са за мен. От всичко най-мразя снобите. И така нататък. Търся някого. Не зная защо и за какво и ми е чуждо да отговарям на нелепия въпрос относно това: аджиба, що за човек е нужно да е той?... Откъде да знам! Да усещам, че го има. Да бъде част от душата ми. По този или онзи начин. Все тая. Та, значи: ела, ако те има, че ако се наложи и тази вечер да пия бира, ще ми е гадно без теб. Дано Бог ме спаси от омразата... И от греховете. Търся човек. Не пол. И аз нямам пол, нищо, че вън пише, че е женски. Държа се наужким и говоря наужким. Не обичам да има пол. Не желая близости и да дължа някому нещо. Вървя по пътя. Аз съм войник.